Взаимоотношения

За връзките по инерция и навикът, за синините в душата и страхът…

щастлива връзкаДържат се за ръце, говорят си на „мило“, подкрепят се във всеки един момент (пред хората)… виждаш ги навсякъде заедно (но не и в умовете им) и тайничко им завиждаш на любовта. Общи планове, усмихнати деца, семейни празници… и всичко онова, което ти нашепва за топлина. Халките, табелката на вратата… важните ИНАЧЕ неща, които свързваш с щастие.

Колко са щастливи обаче през прага?! Какво ли би видял/а през ключалката на душите им?! Понякога най-топлите на вид „неща“ са най-студени отвътре.

Като малка гледайки семейни двойки, виждах само красота в отношенията им. Представата за семейство беше само и единствено любов. С годините все повече започнах да забелязвам другата страна на халките.

И макар статистики да показват, че любовта траела от 3 месеца до 3 години, в периода след това има ли нещо?! Вярвам, че Да, но когато чуя поредното признание „Аз не знам дали го обичам, с него сме от 7 години и той е най-близкия ми човек“; „Свикнали сме си, но нищо не е като в началото“; „Няма любов, но сме запазили отношения“ и в същия този миг видя същите тези хора с вплетени ръце и в една посока се питам „Това любов ли е, не е ли?“. Ако питам очите си- Да, при това категорично, но ако попиташ всеки един от тях поотделно би открил светът на примирението и навика, в който избират да живеят много от нас.

Много партньори се страхуват да признаят, че всичко е свършило. Държейки се здраво за общи интереси, деца, приятели, вещи… Не винаги можем да се задържим дълго в това състояние на „трябва да сме заедно, защото…“. Не всяка връзка може да се съживи. Понякога е по-добре да пуснем старите отношения, за да отворим вратата за нови… И знае ли човек, може пък старите отношения да прераснат в по-силни и наситени на любов. (историята познава много такива

случаи!!!)  Когато изстиването е осезаемо е нужно да се даде време. Времето един без друг е сигурен водач на сърцето. Да живееш вкопчен в овехтели норми с корен „Какво биха казали хората, ако се разделим?“ или пък „Това би съсипало майка ми и баща ми“ отдавна не е структура на щастие.

Някои се хващат за „Всички мъже/ жени са еднакви. Къде да оставям питомното, за да гоня дивото?!“ и макар всеки да е прав за себе си, нека се замислим- Не сме ли с мисията да бъдем щастливи на земята и защо трябва да се страхуваме да можем да го заявим?!  Да избереш навикът е удобно.

Да забраниш на сърцето си нови емоции не е нужно… то само се е затворило за такива. Виждаш, че няма бъдеще и продължаваш върху потъващи пясъци да градиш празни кули. Виждаш, че няма топлина, че няма близост, че липсва интерес, но пак стискате ръцете си и правите крачки напред „да минава времето“. Нееее, времето не трябва „да минава“/ „да се убива“, времето трябва да НОСИ, да СЪЗДАВА и „да не стига“.

Човек трябва да приеме, че все пак има връзки, които са с лимит от самото начало. Изчерпани веднъж, този лимит не във всеки случай може да „порасне“. Трябва да знаем, че все пак има край и той не е страшен. Краят не е ад. Не е „нищо“. Той е просто опит. Нов урок, подготовка за друга страница. Краят понякога е най-хубавото нещо, което е можело да изберем за себе си, партньорът, децата си…

Да си давате шансове е желателно, но не и когато даването ви бива пиляно/потъпквано и давайки вие не знаете дали искате, защо го правите…. трябва ли да го правите.

Много хора избрали „питомното“, не спират да вярват, че някога ще срещнат любовта на живота си и ще успеят да я „опитомят“ и вярват, че ще са на новата страница, докато още четат по първата… Това няма как да се случи. Първо човек трябва да е наясно със себе си какво го прави щастлив, за какво се бори, какво очаква. За някои щастието е в усещането за сродна душа, настъпилото разбирателство и уюта на навика. За други това би било пагубно.

Ако ти си от вторите, тази статия е точно за теб. Не се страхувай да търсиш щастие. Не се страхувай да избереш „точката“, защото тя дава старт на новите изречения. Забрави „Ама ние сме заедно вече 10 години, всичко ни е общо… ама не мога да го/я понасям“… Какво означава миналото, когато настоящето тежи?!  Защо умишлено избираме да живеем в мир с нерадостното и не топлото и с илюзията за дом?! Страхът е лош съветник.

Отговорил/а на въпросите по-горе, трябва да продължиш с любов… Да, изпрати с любов миналото, подай ръка и отвори сърце за света около себе си. Освободи се от гняв (с любов), освободи се от „трябва“, с „Аз искам“. Не причинявай на себе си „той/ тя непрестанно ме наранява, но не искам да съм сам/а“; сам не означава самотен, а и имането на някой в пространството не запълва празноти.

Ако да имаш другарче до себе си те прави щастлив/а и това другарче ти е истинско такова, тази връзка може да се развива. Стъпила на здраво приятелство и уважение в нея има много. Но, ако идеята е  да задържиш фамилията (или пък да носиш короната на „Аз съм женен“) с цената на много удари под кръста и душевни синини, краят би бил най-вълшебния и лековит балсам за раните ти.

Не се страхувай да избереш да бъдеш сам/а. Обичай се! Обичай се много! И всички знаем как любовта към себе си носи любов и от другите. Избери своята зона на комфорт и ако тя не е в примирението, „затвори вратата“. Да преглъщаш въздух не означава, че дишаш, нали?!