Ние подкрепяме тезата, че жените се оплакват повече и имат нужда от самосъжаление, за да се почустват по-добре. Ние сме раними, чувствителни и обичаме да прекаляваме с емоциите и сълзите си, като след тях изпитваме някакъв вид облекчение. Затова и жените споделят повече с приятели, приятелки, в търсене не просто на съвет, а на подкрепа- в истинския смисъл на думата. Обичаме да ни бъде говорено, преповтаряно, някои да ни държи за ръката, ние да изливаме душата си и така, докато не ни спре глупостта.
Много често, заради това, че сме просто изнервени и напрегнати, намираме причината затова в нелепи или не толкова съществени неща, като решаваме да доизмъчим себе си. Обичаме да говорим, разказваме подробно, доукрасяваме и в крайна сметка искаме да пресъздадем някакво изкуствено състояние на тъга, до което сме достигнали, задълбавайки се в елементарните си проблеми.
Имаше една книга –„Лечебният код”, в която авторът твърдеше, че проблемите не се решават, ровейки се дълбоко в тях, независимо от тяхната същност. Ние правим точно обратното, бъркаме в раната, ако е лека драскотина я превръщаме в рана, а ако няма рана, ще се нараним, за да се вижда и боли. Не е ли това мазохизъм? Ами да, жените сякаш сме устроени да откриваме неприятностите и да ги усъвършенстваме.
Замисляла ли си се, как разказваш нещо неприятно на приятелките си? Променя се изражението, гримасите, мимиките, после тона. На пръв поглед нещо естествено, но когато започне подробното описание, плюс бонус- сълзи, сополи, треперещи ръце, сякаш светът свършва. А в крайна сметка се оказва, че си неразположена, недоспала или уморена, и заради тези не толкова непреодолими състояния си успяла да предизвикаш съжалението, за което говорим.
При много жени се наблюдава изключително повишена степен на драматизъм, изкуствено тормозене на психиката. Не ти ли се е случвало често, да искаш да предизвикаш вниманието на партньора си и единствения начин, който ти се струва лесен, е посредством сълзи. Съветваме те да не прибързваш с драмата пред един мъж, повярвай това не е признак на чувственост.
Защо, по дяволите, обичаме толкова да плачем, дори когато нямам конкретен повод?!? Или просто сме потиснати, потискаме непрекъснато някакви страхове, те ни тормозят, отразяват се на нервната ни система и ставаме нестабилни? От друга страна самосъжалението и оплакването, са един вид възможност за снемане отговорността от самите нас. Не се ли замисляте, често търсим някой да оправдае нашите проблеми и нещастия, някой да бъде съпричастен дори, защото когато страдаме търсим друг страдалец, който да потвърди мъката.
Така е и с разговорите при жените: ако едната се оплаче от мъжа си, то всяка следваща ще намери дори насила, какво да добави и доукраси. Нима не е лицемерие това или още по-страшно, не е ли доказателство, колко опасна е женската логика, когато нечии мъж е виновен, нека потърся вината и у моя, за да бъда съпричастна.
Жените, които се самосъжаляват манипулират останалите, за да запълнят, в крайна сметка някаква липса т.е да получат по някакъв „насилствен” начин онова, което живота не им е дал или си мислят, че не им е дал. Причината да приемаме мъжете за по-студени се крие именно в това, че когато веднъж покажем образа си на драматична актриса, се получава една невидима дистанция, която противоположния пол поставя, за да избегне ненужни демонстрации на чувства, с цел предизвикване на внимание.
Харесваме силните жени, а силните жени са чувствителни, но не се самосъжаляват, те бягат от вредните измъчвания на човешката душа.
